(Българска народна приказка)
Имало едно време една жена с трима сина. Въпреки че били бедни, те имали
едно съкровище: в малкия им двор растяло чудно ябълково дърво. Всяка година то
раждало само по един плод – ябълка от най-чисто злато. Семейството, обаче, никога
не смогвало да откъсне плода от дървото, тъй като всяка година, точно когато ябълката
узрявала, се спускала свирепа хала и я откъсвала.
Синовете гледали как това се повтаряло година след година, гневът им
нараствал от наглостта на халата. Накрая, най-големият брат решил да опита да спре
чудовището. В навечерието, когато ябълката трябвало да узрее, той отишъл при майка
си и казал:
„Мале, дай ми един нож и торба с орехи! Аз ще вардя ябълката!“
Майка му го помолила да внимава и му дала ножа и орехите. Той ги взел и
отишъл да седне под дървото като вперил очи в хоризонта.
Паднала нощта. Часовете минавали, а от халата ни следа. Очите на най-големия
син започнали да натежават, въпреки усилията му да стои буден докато яде орехи. И
скоро той заспал дълбоко. Когато се събудил на следващата сутрин, ябълката вече
била изчезнала. Той се върнал при майка си засрамен от неуспеха си.
На следващата година вторият брат решил да опита на свой ред да спре халата.
Той също поискал нож и торба с орехи. Този път обаче се качил на дървото и там
зачакал халата с изваден нож. За съжаление, брат му не е бил заспал от естествен сън
и вторият брат също се събудил на празно дърво.
На третата година третият брат отишъл при майка си и казал:
– Мале, дай ми ножа да вардя ябълката!
Тъй като той бил най-малкият, майката се поколебала дали да го пусне да пази
дървото, но накрая отстъпила пред неговата настойчивост. По-големите братя,
засрамени от неуспехите си изминалите години, започнали да го подиграват, когато
отишъл да седне на дървото:
– По-добре се върни вътре! Ако не успеем да хванем чудовището, ти, какъвто
си слаб, може лесно да загинеш!
Най-младият не отговорил. Като следвал примера на втория брат, най-малкият
се покатерил на дървото и вперил очи в клона, на който зреела златната ябълка.
Когато часът на узряване наближил, умората започнала да натежава в очите на
момчето. Осъзнавайки, че това вероятно е един от триковете на халата, момчето
направил плитък разрез на ръката си. Болката прояснила съзнанието му и той бил
напълно буден, когато халата се втурнала в двора им със своята чудовищна форма,
обгърната от вятър и прах.
Не очаквайки момчето да е будно, халата протегнала
муцуната си към ябълката, без да обръща особено внимание на човека. Това било в
полза на най-малкия син и той намушкал с ножа халата във врата, нанасяйки дълбока
рана. След това се скрил в листата на дървото, далеч от погледа на разяреното
чудовище.
Ранена и объркана, халата изревала и паднала назад. Силата й намаляла,
ветровете утихнали и с последен яростен поглед към златната ябълка, натежала на
клона на дървото, чудовището излетяло в небето. Третият син гледал след нея, после
бързо грабнал ябълката и я занесъл на майка си. Двамата по-големи братя неохотно
признали храбростта на брат си.
Въпреки това халата все още не била победена; вероятно щяла да се върне
следващата година, ако не и по-рано, и щяла да нанесе повече щети, отколкото просто
да им открадне ябълката. Така най-малкият син подканил братята си да отидат да
потърсят чудовището и да го убият, докато е още слабо. Те се съгласили и още същия
ден тръгнали.
Вървели, вървели тримата братя, преобръщали дърво и камък да търсят халата.
Накрая се натъкнали на голяма дупка в земята – достатъчно голяма, за да премине
чудовище през нея.
– Спусни ме в дупката – казал най-големият брат – и аз ще потърся халата.
Братята грабнали въже, завързали го около него и пуснали най-големия вътре.
Дупката обаче била дълбока и тъмна и братът на средата на пътя се изплашил.
Разтърсил въжето, докато не го издърпали обратно.
– Нека аз да опитам, – казал вторият брат.
Завързали въжето около кръста и започнали да го спускат надолу. Но странните
скърцания и отекващи звуци в тъмнината го стреснали и той бързо разклатил въжето и
също бил издърпан нагоре.
– Тогава ще ида аз – казал третият брат. – Ако разклатя въжето веднъж, спуснете
ме надолу. Ако разклатя въжето втори път, продължавайте да ме спускате, докато
стигна дъното.
Братята направили, както им казал най-младият от тях. Те спускали ли спускали
въжето, а когато то се разклатило, спускали го още по-надълбоко.
Най-накрая краката на най-малкия докоснали твърда земя. Той бързо отвързал
въжето около кръста си и започнал да изследва пещерата, търсейки ранената хала.
След като вървял известно време, се натъкнал на къща – огромна каменна постройка.
Отвътре блестяла ярка светлина. Той крадешком се доближил и надникнал през
прозорците.
Вътре три красиви момичета със златни коси си играели с различни златни
дрънкулки. Най-голямото и средното момиче държали в скута си по една златна
ябълка. Най-малката нямала ябълка, но вместо това си играела със златна мишка и
чувалче.
– Момичета, пуснете ме да вляза! — прошепнал най-малкият син.
Първоначално никой не му отговорил, но когато повикал отново, най-голямото
момиче вдигнало поглед от играта.
– Върви си, страннико! Всяка година на този ден майка ни се връща със златна
ябълка като подарък за една от нас. Тази година тя се върна с празни ръце и е ранена.
Ако влезеш, ще те изяде.
– Не ме е страх от нея, – настояло момчето. – Пуснете ме вътре, или ще счупя
стъклото и ще вляза през прозореца! Не искате ли да се освободите от този плен?
По-големите дъщери не смеели да станат. Докато го слушала как чука по
стъклото, най-младата се изправила и мълчаливо му отворила вратата. Без да губи
време, най-малкият брат намерил стаята, в която почивала халата. Кръвта се стичала от
муцуната на чудовището по пода и било лесно да се свърши работата, преди тя да се
окопити.
След това отвел трите моми от къщата до въжето, все още висящо в очакване на
неговото завръщане.
– Ела! – Казал той на най-голямата дъщеря. Косата й била наситено златиста,
очите й – тъмни. Тя била по-прекрасна и от слънцето. Той завързал въжето около
кръста й и го разклатил, оставяйки братята си да я издърпат.
Малко след това въжето отново паднало. Най-малкият брат махнал на втората
дъщеря. Тя била дори по-красива от сестра си, косата й била дълга и мека, лицето й
излъчвало топлина. Той завързал въжето около нея и оставил братята си да я издърпат.
Въжето паднало за трети път. Пристъпила и най-малката сестра – най-красивата,
най-нежната от всички, косата й бледа като лунна светлина, лицето й деликатно и
кръгло. Третият син въздъхнал:
– Ако те пусна да ме изпревариш, братята ми ще се сбият за теб и ще ме
изоставят тук долу. Ако тръгна преди теб, дали ще ме последваш? Не, нека първо те
изпратя на горната земя, а ако братята ми ме обичат, те ще ме издърпат нагоре. Той
завързал въжето и около нея.
– Ето, – казала девойката като го хванала за ръката, – вземи този пръстен! Ако
братята ти се скарат за мен, ще им кажа, че ще избера само онзи, който може да ми
подари самородна премяна. А ти, ако братята ти не те издърпат, скоро ще пропаднеш
още по-надълбоко. В долната земя пасат два бика – един бял, един черен. Ако
попаднеш върху белия, той ще те отведе в горната земя. Ако случайно попаднеш на
черния, обаче, той ще те отведе в долните светове.
Най-малкият син кимнал, после разклатил въжето. Гледал как братята му
изтегляли красивата мома все по-нагоре и по-нагоре и най-накрая тя изчезнала от
поглед.
Въжето не се спуснало повече.
Изведнъж земята започнала да се тресе, да тътне и накрая се разцепила на две.
Момъкът паднал сред отломки и прах, неспособен да каже какво е горе и какво долу.
Когато прогледнал отново, той се озовал върху широкия гръб на чудовищен бик –
седял върху най-тъмната черна козина. Преди да успее и да помръдне, бикът се
хвърлил надолу. Мощните му крака отблъсквали във въздуха огромни канари. А
момъкът само гледал с ням поглед как белият бик изчезнал нагоре.
Черният бик преминал през много земи, през девет планини в десетата, през
девет кралства в десетото. Там бикът отърсил младежа от гърба си и изчезнал, тичайки
към тучните поля на земята, който бил напуснал.
Младежът се изправил и се огледал. Сиви колиби и безплодни градини се
простирали, докъдето му стигат очите. Повечето от тях изглеждали изоставени, но
една блестяла с мека, топла светлина от огнището. Бързо прибягал до колибата и
надникнал през мръсния прозорец.
Една стара жена седяла до прашната маса и месела хляб. От време на време
спирала, плюела върху тестото и след това продължавала да меси. Братът, изумен от
такъв странен метод, не се стърпял и попитал:
– Бабо, не мислиш ли, че хлябът ще стане по-вкусен, ако използваш вода,
вместо плюнка?
Жената спряла работа и надигнала побелялата си глава. Като видяла брата, тя
въздъхнала тежко.
– Ах, момко, мислиш ли, че не знам това? Но в тази земя вода няма, нито капка.
Дори за самия крал няма!
– Вие по тези земи нямате вода ли? – попитал братът.
Жената поклатила глава.
– Имахме, сине. Имахме, но преди пет години се появи халата. Открадна ни
водата, заварди я цялата там в планините. Сега иска по една девойка за
жертвоприношение всеки път, когато искаме да ни даде малко от нея, за да не умрем
от жажда.
Големи, горчиви сълзи се изтърколили по набръчканото старо лице на жената и
паднали право в тестото.
– Три дъщери имах, сине. Сега нямам ни една останала. Всичките ги изяде това
чудовище за оскъдни шепи вода.
Момъкът нищо не продумал, но в него пламнал необуздан гняв от думите на
старата жена.
– Утре царската щерка трябва да бъде принесена в жертва на звяра. Баща й
място не може да намери от мъка, но хората измират и са готови на бунт, – засмяла се
тъжно тя. „Защо нашите щерки, а не неговата?“ казват. Бедното девойче.
– Защо никой не е убил халата? – попитал момъкът.
– О, опитаха се. Стотици смели юнаци си проправиха път нагоре по тази пуста
планина, но никой не се върна жив. И вече никой не смее. Царят е обещал огромна
награда на всеки, който пожелае да защити дъщеря му, но нито един не се е
престрашил.
При споменаването на наградата младият мъж си помислил: „Ако спася дъщеря
му, царят ще бъде длъжен да ми помогне да се върна у дома.“
– Бабо, посочи ми пътя към двореца! Ще убия халата.
– Толкова ли бързаш да умреш?! – извикала старицата с ужас. – Не, сине, остани
тук, където е безопасно! Каквато и да е наградата, тя не струва живота ти!
– Не мога, бабо. Ако не ми покажеш пътя, ще го намеря сам.
Вече си бил наумил и се приготвил да си тръгне.
Старицата нервно закършила
ръце, но отстъпила и очите й отново се напълнили със сълзи.
– Чакай! Не тръгвай гладен! Почакай само един час и ще те нахраня с хляб –
хляб, печен със сълзи. Тогава сама ще те отведа в двореца.
Старицата спазила обещанието си. След като нахранила младия момък, тя го
завела до сами портите на замъка. Отново и отново тя го умолявала да забрави
глупавото си геройство и да се върне с нея, но той не я послушал. Накрая тя нямала
друг избор, освен да го остави на произвола на съдбата, вече оплаквайки тъжното му
бъдеще.
Но младежът още не познал поражението, смело пристъпил в царския дворец.
След като се представил и заявил целта си, той попитал царя дали би се съгласил да го
изпрати у дома, ако успее да убие чудовището.
– Ще ти дам всичко, което поискаш – обещал царят. – Само спаси царството ми
и аз ще те направя по-богат, отколкото някога си мечтал да бъдеш!
– Благодаря, царю, но аз искам само да се върна у дома, – отговори младежът.
Царят веднага приел тази скромна молба, и бързо го изпратил да се подготви, за да не
би момчето да промени решението си.
Настъпила нощта. Времето за жертвоприношения наближавало и царската
щерка излязла сама от двореца. Царят не можел да гледа как тя се отдалечава и
вместо това се затворил в покоите си, оплаквайки съдбата на дъщеря си. Народ се
сбрал пред двореца и гледал как силуета на царкинята се изкачвал по тясната пътека,
водеща в сърцето на планината. Някои тъжали, други се ядосвали, а повечето просто
искали да се уверят, че тя няма да избяга и да ги лиши от водата, от която толкова се
нуждаели, за да оцелеят.
Никой, обаче, не видял сянката, която се промъквала по следите на принцесата.
Стъпките на най-малкия син били тихи; и дума не продумал, да не би някой да усети
присъствието му. Докато се изкачвал все по-високо и по-високо в планината, той бавно
настигнал царската дъщеря и накрая тръгнал редом с нея.
– Кажи ми, принцесо, какво чудовище е това?
Момичето го погледнало с изпълнени с уплах очи:
– Ужасен звяр. Има три глави, всяка по-смъртоносна от предишната. И тяло, по-
голямо от двореца. Няма начин да го победиш, храбро юначе. Много други са
опитвали, но напразно.
– Аз не съм юнак, – отговорил младежът с усмивка. – И чудовището ще умре,
като всяко друго живо същество, ако главите му бъдат отсечени.
Принцесата кимнала, но не продумала. Били вече твърде близо и тя треперела
от страх. Момъкът я завел на поляната на върха на планината, помогнал й да седне на
гладък камък.
Чакали дълго време, но от халата нямало и спомен. Момъкът усетил как сънят
го обзема и едва успял да държи главата си изправена.
– Всичко е наред, – казала принцесата. – Положи главата си в скута ми и поспи!
Ще те събудя, когато дойде халата.
Момъкът така и направил. Сторило му се, че е спал само миг, когато усетил
земята да се тресе под мощта на чудовището. Нямало нужда принцесата да го буди.
Той скочил и с оголен меч се скрил зад гладката скала, на която момата се била
облегнала.
Халата била истински ужасяваща гледка. Огромните, тъмни като нощ, крила
почерняли небето над тях. На върха на мощното тяло три дълги шии се виели като
змии, смъртоносни зъби проблясвали в кървавочервените й уста. Злобните, златисти
очи се фокусирали върху принцесата и едната глава веднага се спуснала към нея, като
змия, щракаща с челюсти около безпомощен заек.
Преди да успее да я докосне, обаче, стоманено острие проблеснало и я отсякло
от тялото й.
Халата изревала. Кръвта бликала от безжизнения чукан, докато другите две
глави се извивали и обръщали от болка. Момъкът изведнъж се изправил пред звяра с
извадено острие и чудовището надало грозен рев, като се втурнало към него.
Вместо да избяга, обаче, младежът се претърколил под щракащите челюсти и
сграбчил един от вратовете на халата, като бързо се покатерил на върха на грозната му
глава. След това се плъзнал към основата на огромното тяло и отрязал втора глава.
Мъртвото същество се търкулнало в пръстта с противно тупване.
Останала само една глава. Тя се извила назад и се захапала сама, опитвайки се
да стигне до пъргавия човек. Момъкът няколко пъти се оказвал на косъм от смъртта,
без да има къде да избяга и на много метри над земята. Един последен скок и той щял
да е мъртъв, ако принцесата не изкрещяла със страховит тон. Халата, объркана от
внезапния шум, се обърнала да я погледне. Бледото лице на момата било последното
нещо, което видяла, защото момъкът се възползвал от този ценен шанс и отсякъл и
последната глава от раменете на халата.
Веднага щом огромното тяло се строполило безжизнено на земята, цялата
планина се разтърсила с невероятна сила. Магията, държаща потоци и реки дълбоко в
недрата, се развалила и в миг ромолът на водата – силен и радостен, изпълнил нощта.
— Готово е — казал младият мъж и повел принцесата обратно към двореца.
Царят, изпаднал в екстаз от щастие, провъзгласил момъка за юнак, представил
го като спасител пред благодарния си народ. Но младият мъж нямал желание за
подобни неща. Веднага щом можал, той припомнил на краля за обещанието му.
– Искаш да си тръгнеш? – попитал царят, смеейки се. Че защо ти е да си ходиш?
Смятам да ти дам ръката на дъщеря си и да станеш цар след като аз си отида. Не е ли
това е достатъчна причина да останеш?
– Не, – поклатил глава решително младежът. – Трябва да се върна у дома. Имам
майка и братя, които ме чакат там.
След много лутане, царят най-накрая признал:
– Не зная как да те върна в горния свят. Никой човек никога не е ходил там, а
никой звяр няма да пожелае да те вземе.
– Нека опитам! – казал младежът. – Посочете ми поне един, който иска да
поеме на това пътуването.
Тогава царят му разказал за гнездо на едно дърво недалеч от двореца –
гнездото на огромен орел.
– Тя единствена е достатъчно силна, за да те върне обратно. Ще осигуря всичко,
което тя може да поиска, за да се съгласи да те отнесе.
Момъкът тръгнал да търси дървото, в което се виело гнездото на чудовищно
големия орел. Не била трудна задача. В полето, в което растяло дървото, нищо друго
не растяло, заради сянката на масивното растение. Клоните му сякаш стигали до
небесата, но изглеждали като тънки клонки в сравнение с тежкото гнездо, което се
виело в короната му. Там лежали три малки орлета, всеки с размера на самия момък.
Те пищяли и стенели от отчаяние. Когато младият мъж се приближил, причината скоро
станала ясна.
Ужасна змия, дебела колкото самото дърво и още по-висока, се била увила
около здравата кора. Бавно се приближавала към ужасените пиленца, щраквайки
челюсти от наслада.
Младежът не се и замислил. Втурнал се, колкото може по-бързо, скочил и се
покатерил по гърба на змията, сякаш била кората на ствола. Преди чудовището да
успее даже да се завърти към него, той замахнал с меча с всичка сила, забивайки
дебелия череп на змията в дървото.
Благодарни на своя спасител, пиленцата се скупчили около него с щастливо
чуроликане. Но щом стигнал до гнездото, огромна сянка покрила небето. Без
предупреждение, остър клюн сграбчил момъка и го хвърлил на земята, като почти го
убил в своята ярост.
– Не, чакай! — изкрещял момъкът, но Майката Орлица не го послушала. Тя се
хвърлила към него, вярвайки, че той е заплахата, която така е изплашила нейните
орленца. В последния момент случайно хвърлила поглед назад и забелязала мъртвата
змия, отпусната до гнездото й. Внимателно вдигнала раненото момче и го върнала
обратно в гнездото.
– Човече, — изграчила тя със съжаление. – Отплатих ти се за добрината като ти
причиних болка. От десет години тази отвратителна змия яде децата ми, но стига вече!
Кажи ми; мога ли да направя нещо за теб? Да изпълня твое желание?
Момъкът й разказал историята си, помолил я да го заведе у дома. Мъдрата
орлица поклатила глава с явна неохота.
– Трябва да браня моите орлета, нали виждаш? – казала му тя, след което
въздъхнала. – Ако не ми направи това огромно добро, никога нямаше да се съглася. Но
добре, осигури ми сто клетки с месо и сто бъчви с вино – те ще ми дадат сила за пътя!
Ще те заведа у дома.
Младият мъж й благодарил и побързал да се върне с молбата й при царя.
Храната и напитките били бързо осигурени и добре завързани за гърба на птицата, а
момъкът се возел на кожена седалка, закрепена през гърдите на орлицата.
– Почакай — лаконично го инструктирала тя. – Като изщракам с клюн веднъж,
дай ми вино да пия. Като щракна два пъти – нахрани ме с месо!
Младият мъж кимнал и направил каквото му било казано. Двамата пътували с
дни, може би седмици – всеки път, когато орелът щракнел с клюн, младежът й давал
вино. Когато тя щраквала два пъти с клюна си, той я хранил с месо.
Стигнали почти до повърхността. Останало само едно царство. Вино имало в
изобилие, но клетките с месо били изпразни. Но орлицата изщракала два пъти с клюна
си.
Нямало повече месо за ядене. Момъкът се огледал, бил отчаян, а щракането се
чуло отново. Не могъл да се провали толкова близо до дома; стиснал зъби, извадил
ножа си и отрязал малко плът от ръката си, за да нахрани орела.
Още два пъти орелът поискал храна. Всеки път момъкът отрязвал парче от
тялото си – от бедрото, от прасеца. Най-накрая стигнали до повърхността, до дупката,
през която той бил влязъл, сякаш толкова отдавна. Орлицата го пуснала да слезе. Той
се опитал да скрие раните си, но тя го спряла с проницателния си поглед.
– Знам, че ме храни със собствената си плът. Вкусът беше много по-добър от
другото месо. Даде ми сила да стигна дотук и затова ще ти го върна. След това тя
изплюла трите парчета от плътта му, които била погълнала, и ги поставила на
съответните им места. Раните заздравели на мига.
Младият мъж й благодарил за добрината и си тръгнал, нетърпелив да се
прибере у дома.
Нищо не се било променило – къщата им, дори майка им, която го посрещнала
на портата с прегръдки и сълзи, били същите, каквито ги оставил. Само гневните
гласове отвътре били други. Братята му все още се карали за третата сестра. Вярна на
думата си, момата не си била избрала ухажор, тъй като нито един от тях не можел да й
подари самородни одежди.
Влизайки в къщата, най-малкият син се скарал на братята си за тяхната
жестокост, спирайки кавгата им. След това той се обърнал към красивото момиче и
извадил пръстена, който тя му бе дала толкова отдавна.
– Ето, връщам ти го.
Докато подавал пръстена на момата, той внезапно се счупил на две и отвътре
изпаднали три одежди, всяка по-красива от предишната. Момата се усмихнала.
– Ти ме дари със самородни одежди, – казала тя и стиснала ръката му. – Аз съм
твоя, както бе обещано.
По-големите братя признали поражението си и съжалили за безчувствените си
постъпки. Оженили се за двете сестри, които преди това тъй презирали, и заживели в
относителен мир близо до най-малкия си брат.
Колкото до този, който бе видял толкова чудеса – той се оженил за красивата
девойка и те заживели щастливо.